Хубаво, обаче...

Няма как да съм доволна от всяко място, което съм посетила, но дълго време се чудех дали да споделям и негативното. Все пак всичко до тук е описание на личните ми впечатления, така че и днес ще споделя мнението си за два природни обекта в милата ни родина.

Чудните мостове

2006г. – останах много впечатлена - изваяни от времето каменни мостове, под които се чувстваш като прашинка. Дива природа, непокътнати борови гори, спокойствие и тишина.

2011г. – паркирането на колата е мисията невъзможна. Някогашната пътечка с килим от борови иглички е осеяна с маси. Посреща те миризма на прегоряла скара, тишината е заменена от балкански свирни и викове.

Отправяш се към самите мостове, но придвижването става изключително бавно, тъй като пътеката е запречена от „кифла” с токчета. Чува се глезене на девойки, които искат гаджето им да ги пренесе я през реката, я под моста, краката им се кривят в различни посоки заради неподходящите обувки, но уви няма да сме „фешън” иначе.

Чудните мостове са в списъка на 100те национални туристически обекта. Търся кой ли би могъл да удари едно печатче и в моята книжка, накрая питам една сервитьорка, която троснато ми отвръща: „е го там печата на оная маса..”  

Отбелязвам си сама с безпризорния печат, че съм посетила и това място, но с горчивия привкус, че май не искам да се връщам пак.

Крушунски водопади

Какво ни посреща? Скара, разбира се. После 1 лв. за вход, но не е проблема в парите, дано поне се поддържа. Плътна сянка, жегата не се усеща, достигаме до първия водопад. Красива синьо-зелена вода...обаче...не можеш да стигнеш до нея от народ, а когато най-сетне успееш, виждаш, че там се къпят разни нахални индивиди, които нямат никакво намерение да се махнат скоро.
"На връщане ще снимам", казвам си и продължавам.

Пътеката става тясна и се вие по симпатични дървени мостчета, които обаче са капан без изход назад. Заклещен си по средата, нареждаш се на опашка като в хранителни стоки, за да изчакаш търпеливо /отново/ хората да се снимат, после да коригират снимката, защото не се харесват, после да се снимат по двойки, по тройки, семейно...

Стигам до заветното място и вече нямам желание нито да снимам, нито да гледам, просто час по-скоро да се измъкна от това менгеме.
Почти тичешком се връщам при езерцето и къпещите се - те още са там. На входа вече са пуснали и вече познатите балкански ритми. Изнервена искам да се махам вече. 
Вървя към колата разочарована и си мисля дали да дойда отново, но да избера ранен час в делничен ден или просто никога вече да не стъпя тук...